НЕРАВЕНСТВО, ДЕМОКРАЦИЯ, СУВЕРЕНИТЕТ

Разум и безумие

четвъртък 16ти май 2013, от Серж Алими

Вече никой не вярва, че разумът ще надделее над безумната политика на строги икономии и че моралът ще предотврати скандалите, в които са замесени пари и власт. Надеждата за промяна на посоката вече се основава на прякото изобличаване на замесените интереси.

„Искам да знам откъде тръгвам да вървя,

за да мога много надежда да съхраня.“

(Пол Елюар, Непрекъсната поезия)

НЯКОИ разкрития ни препращат към това, което вече знаем. Нима чак сега научаваме, че политиците са способни да обичат парите и да дружат с онези, които ги притежават, че понякога пръхтят като каста, стояща над законите, че данъчното облагане щади най-имотните, че свободното движение на капитали им позволява да пазят имането си в някой данъчен рай?

Разкриването на индивидуалните нарушения би трябвало да ни насърчи да поставим под съмнение системата, която ги поражда. Но през последните десетилетия светът се преобразува толкова бързо, че сякаш изгубихме способността си да го анализираме — падането на Берлинската стена, възходът на БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка), новите технологии, финансовите кризи, арабските бунтове, европейският залез. Всеки път експертите обявяват един през друг края на историята или зараждането на нов световен ред.

Като оставим настрана тези преждевременни погребения и несигурни появи, общо взето се открояват три основни тенденции, на които на първо време трябва да направим равносметка: социалните неравенства нарастват, политическата демокрация се разлага, а националният суверенитет се свива. Като цирей на голямо болно туловище, всеки нов скандал позволява да видим как елементите на този триптих изникват отново и отново независимо един от друг и се припокриват. Общият фон може да се обобщи така: тъй като зависят основно от решенията на едно облагодетелствано малцинство (което инвестира, спекулира, наема на работа, уволнява, заема), правителствата се примиряват с олигархичната тенденция на политическите системи. Ако се разбунтуват пред невъзможността да изпълнят мандата си, даден им от народа, организираните пари оказват международен натиск, за да ги свалят от власт.

„Хората се раждат свободни и с равни права. Обществените различия могат да служат само на общата полза.“ Всеки знае, че първият член от Декларацията за правата на човека и гражданина никога не е бил стриктно спазван. Различията неизменно са били мотивирани от фактори, различни от общата полза: мястото, където човек има късмета (или нещастието) да се роди, статуса на родителите, достъпа до образование и здравеопазване и т.н.

Тежестта на тези различия понякога се омаловажава от идеята, че социалната мобилност противодейства на неравенството по рождение. Според Алексис дьо Токвил подобна надежда, която е по-разпространена в САЩ, отколкото на Стария континент, помага на американците по-лесно да се приспособят към сериозните различия в доходите, в сравнение с гражданите на други държави. Дребен счетоводител от Кливланд или млад калифорниец без диплома могат да мечтаят, че талантът и настървението им ще ги издигнат до положението на Джон Рокфелер или Стив Джобс.

„Неравенството самт по себе си никога не е било голям проблем в американската политическа култура, която изтъква на преден план равенството по-скоро на възможностите, отколкото на резултатите, припомня и днес интелектуалецът консерватор Франсис Фукуяма. Но системата остава легитимна само ако хората продължават да вярват, че работейки здраво и давайки най-доброто от себе си, и те, и децата им ще имат добри шансове да се издигнат. А също така ако имат сериозни основания да вярват, че богатите са станали такива, като са спазвали правилата на играта.“ Тази успокояваща и упойваща вековна вяра вече се изпарява по целия свят. Шест месеца преди да бъде избран за президент Франсоа Оланд беше попитан за начините за „морално възстановяване“, за които говори в пожеланията си. Тогава той напомни за „френската мечта. Тя отговаря на републиканската история, която ни позволи да вървим напред въпреки войните, кризите, разделенията. Допреди няколко години бяхме убедени, че децата ни ще живеят по-добре от нас. Но кандидатът социалист добави: Това убеждение се разсея.“ 

Клубът на милиардерите

MИТЪТ за социалната мобилност бе заместен от страха от декласиране. Вече няма никакви изгледи един работник да стане ръководител на предприятие, журналист, банкер, университетски преподавател, политик. Престижните учебни заведения са още по-затворени за народните слоеве, отколкото по времето, когато Пиер Бурдийо публикува Наследниците, през 1964 г. Същото се отнася и за най-добрите световни университети, чиито студентски такси рязко скочиха . Тъй като вече не била в състояние да плаща за висшето си образование, неотдавна млада жена се самоуби в Манила. Преди две години един американски студент разказа следното:„Дължа 75 000 долара. Скоро няма да мога да си плащам дълговете в срок. И понеже баща ми е поръчител, ще трябва да изплати задълженията ми. Той също ще фалира. Разорих семейството си, защото исках да се издигна над класата си.“  Той е искал да изживее американската мечта – „от дрипите до богатството“. Заради него семейството му ще извърви обратния път.

Когато „печелившият обира всичко“ , неравенството в доходите понякога се дължи на социална патология. Фамилията Уолтън, собственик на гигантската мрежа от супермаркети „Уолмарт“, притежаваше преди тридесет години 61 992 пъти по-голямо богатство от средностатистическото американско състояние. Това навярно не е било достатъчно, защото днес тя притежава 1 157 827 пъти повече средства. Семейство Уолтън вече са натрупали само за себе си толкова, колкото 48 800 000 най-бедни семейства .

Родината на Силвио Берлускони леко изостава от американските постижения, но през изминалата година Банката на Италия обяви, че„притежателите на десетте най-големи национални богатства [разполагали]с толкова пари, колкото трите милиона най-бедни италианци.“ 

Вече Китай, Индия, Русия и страните от Персийския залив си проправят път в клуба на милиардерите. По отношение на съсредоточаването на доходите в едни ръце и експлоатацията на работниците те няма какво да научат от западните държави, на които на драго сърце дават уроци по див либерализъм.  Индийските милиардери, които през 2003 г. притежаваха 1,8% от националното богатство, пет години по-късно вече си бяха присвоили 22% от него. Междувременно те станаха малко по-многобройни, но 22% от богатството на страната за 61 човека не е ли твърде много в държава с население над един милиард души? Мукеш Амбани, най-богатият човек в страната, навярно си задава този въпрос от салона на своя луксозен двадесет и седеметажен дом, който се извисява над Бомбай – мегаполис, където повече от половината жители обитават мизерни жилища.

Стигна се дотам, че дори Международният валутен фонд (МВФ) се безпокои… След като дълго време тръбеше, че „по-широкото разпределение на доходите“ е фактор за съревнование, ефективност, динамизъм, той установи, че през първата година с икономически подем 93% от печалбите от растежа в САЩ, са отишли при единия процент най-богати американци. Дори на МВФ това му се струва прекалено. Тъй като, ако оставим настрана моралните съображения, как да се осигури развитието на една страна, чийто растеж облагодетелства все по-тесен кръг от хора, които вече не купуват много, понеже разполагат с всичко? И които следователно трупат пари или спекулират, като така допълнително захранват вече паразитната финансова икономика. Преди две години, след едно проучване, МВФ свали оръжията и призна, че благоприятстването на растежа и намаляването на неравенствата са „двете страни на един и същ медал“. Икономистите отбелязват впрочем, че промишлените сектори, зависими от потреблението на средните класи, във все по-голяма степен са лишени от пазари в този свят, в който глобалното търсене (когато не е задушено от политиката на строги икономии) отдава първостепенно значение на луксозните и нискокачествените продукти.

Според глашатаите на глобализацията задълбочаването на социалните неравенства произтичало преди всичко от бързия подем на технологиите, който ощетявал хората с най-ниско образование, най-уседналите, най-негъвкавите и най-неумелите. Така решението на проблема идвало от само себе си: образование и обучение (за изоставащите). Тази легитимираща легенда, в която политиката и корупцията липсват, бе обобщена през февруари т.г. от седмичника на международните „елити“ Икономист по следния начин: „Доходите на единия процент най-богати хора скочиха изведнъж поради предимството, което глобализираната икономика, в чиято основа стоят високите технологии, дава на интелигентните хора. Аристокрацията, която някога харчеше парите си „за вино, жени и музика“, беше заменена от елит, получил образованието си в търговските училищата, чиито членове се женят помежду си, използват парите си разумно, пращат децата си да учат китайски и се абонират за Икономист.“ 

Така че трезвата преценка, усърдието и мъдростта на внимателните родители, които образоват децата си, като ги карат да четат единствения вестник, способен да ги направи по-добри, обяснявали рязкото нарастване на богатството. Е, можем да предложим и други хипотези. Например, следната: капиталът, обложен по-малко в сравнение с труда, заделя за укрепване на политическите си устои част от икономиите, осъществени благодарение на облагодетелствалите го решения — благоприятно данъчно облагане, спасяване на големите банки, взели за заложници дребните спестители, притиснати народи, за да се възстановят с предимство средствата на кредиторите, държавен дълг, който за богатите е обект на капиталовложения (и инструмент за оказване на натиск). Тези безбройни политически съглашателства гарантират на капитала, че ще запази всичките си привилегии. През 2009 г. шест от 400-те най-състоятелни американски данъкоплатци не са платили никакви данъци; двадесет и седем са платили по-малко от 10% и никой не е платил повече от 35%...

Изводът е, че заможните използват богатството си, за да увеличават влиянието си, а впоследствие използват влиянието си, за да увеличават състоянието си. „С времето, обобщава Фукуяма, елитите се научиха да защитават позициите си, като манипулират политическата система, като съхраняват парите си в чужбина, за да избегнат данъчното облагане, като предават тези предимства на децата си благодарение на привилегирования достъп до елитарните институции.“  Става ясно, че евентуалното решение на този проблем ще изисква нещо повече от козметични конституционни поправки.

Глобализирана икономика, в която „печелившият обира всичко“, национални синдикати в плачевно състояние, слабо данъчно облагане за най-високите доходи – машината на неравенството преобразява целия свят. 63-те хиляди души (осемнадесет хиляди в Азия, седемнадесет хиляди в САЩ и четиринадесет хиляди в Европа) с над 100 милиона долара, притежават общо 39 900 милиарда долара. Да се накарат богатите да плащат, вече не е просто символичен жест.

LE MONDE DIPLOMATIQUE

 Превод Павлина Колева

следва...

Сериозно, конкретно и може би истинно - направи ми впечатление (а много трудно е нещо да ме впечатли извън преките ми интереси)!

Истинно е, ако прочетеш оригиналната статия има препратки, всичко е подкрепено с официални документи. А изводите идват от само себе си...с малко помощ от г-н Серж Алими. :)

Уважаеми fereedmen,
Приемете моите поздравления и съгласие с текста на двата ви постинга по третираната политическа тема. Обобщено казано капиталистиеската система вече изчерпва своите възможности, колкото и да се стараят да я усъвършенстват и облагородяват нейните апологети. За съжаление не е утвърдена още идеолочическа обществено икономическа система алтернатива на досегашната, базираща се на демокрацията и капиталистическите производсвени отношения. Капитализмът е хищнически строй! Той създава условия за разделение на обществото на много богати, и много бедни, до бедстващи. Следователно, при тази система образно казано има 'хищници" и " жертва" т.e условия на съществуване близки до тези в джунглата- хищникът изяжда жертвата. Ако в джунглата това е оправдано, тъй като е свързано с оцеляването, то в човешкото общество това е недопустимо. Не може да има справедливост там, където по-силния хищникът диктува своята воля. За жалост по мое мнение, човечеството след 1989г , т.е след т.н. 'нежна революция" не избра най-правилния път на развитие. Без коментар може би трябваше да се закрият всички стари структури действащи в епохата на " студената война" ; не само СИВ, ВАРШАВСКИЯТ Договор , но и НАТО,ЕВРОПЕЙСКИЯТ ПАЗАР, ООН и др. и на тяхна основа да се създадат нови като се вземе положителното от бившите две враждуващи системи, защото условията се промениха. Запазеното, тъй наречено статукво, доведе до всички наблюдаващи се проблеми не само у нас , но и в Европа и света. Америка която играе ролята на световен лидер не е наясно накъде трябва да върви човечеството. То няма ясна идеология, стратегия за близкото и по далечно бъдеще и на практика се люшка. Когато в началото нна 90-те години на миналия век наш журналист запитва Збигнев Бжежински, американският тип демокрация ли е върхът на човешкото обществено икономическо устройство, той сконфузно отговаря "ние ще се допитаме до американския народ". Липсва ясен идеен път. Във всички случай бъдещето е на СОЦИАЛНАТА ДЪРЖАВА( вече има такива) независимо от това на каква идеологическа основа ще се гради тя!

с уважение www.bogomil.bg

Винаги чета Вашите постинги и коментари с интерес, защото са аргументирани и културно представени. Съгласен съм, че трябва да се търси път към създаване на социална /не социалистическа / държава, затова се опитвам с моя блог да пропагандирам една от характеристиките й според мен, а именно идеята за безусловен базов доход. http://freeoldmen.blog.bg/drugi/2013/06/20/ideia-za-vseki.1122224 Не знам кои страни визирате като социални, за мене такива са северните демокрации. Може би ще се заинтересувате от тези идеи: http://mt46.blog.bg/drugi/2013/07/12/bylgariia-i-germaniia-dva-razlichni-modela.1129295
Поздрави!