Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.07.2013 11:17 - Разум и безумие 2
Автор: freeoldmen Категория: Политика   
Прочетен: 1628 Коментари: 7 Гласове:
19

Последна промяна: 24.10.2013 16:10

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 
image

„Двете крила на една и съща граблива птица“

ИКОНОМИЧЕСКИТЕ политики, които облагодетелстват максимално едно малцинство, почти никога обаче не са прекрачвали демократичните форми – управлението на мнозинството. Това по принцип е парадокс. Луис Брандейс, един от най-известните съдии в историята на Върховния съд на САЩ, изтъква, че действително „трябва да избираме. Можем да имаме или демокрация, или богатствата да са съсредоточени в ръцете на шепа хора, но не можем да имаме и двете.“ Истинската демокрация обаче не се свежда до спазване на формите (всеобщо гласуване, тъмна стаичка, урна). Тя предполага нещо повече от примирено участие в избори, които няма да променят нищо. Предполага интензивност, образован народ, политическа култура, правото да се търси сметка, да се отзовават народните избраници, които изменят на мандата си. Неслучайно през 1975 г., в период на политически вълнения, колективен оптимизъм, международна солидарност и социални утопии, интелектуалецът консерватор Самюъл Хънтингтън се показа обезпокоен. В известния доклад, публикуван тогава от Тристранната комисия, той изрази становището, че „ефикасното функциониране на една демократична система изисква определено ниво на апатия и безучастност от страна на индивидите и групите от индивиди“. 

Мисията бе изпълнена… Изключително реакционната Тристранна комисия неотдавна отпразнува своята четиридесета годишнина, като разшири кръга на участниците си с няколко бивши европейски министри социалисти (Питър Менделсон, Елизабет Гигу, Дейвид Милибанд) и с китайски и индийски представители. Тя може да е доволна от извървения път. През 2011 г. двама от членовете ѝ – Марио Монти и Лукас Пападимос (и двамата бивши банкери), бяха подкрепени от „тройката“ неизборни инстанции – МВФ, Европейската комисия и Европейската централна банка (ЕЦБ), за да застанат начело съответно на италианското и на гръцкото правителство. Случва се обаче народи, чието „ниво на апатия“ не е достатъчно високо, да продължават да изразяват недоволството си. Така например, когато Монти се опита да превърне резултатите от консенсусното гласуване в лоното на „тройката“ във всеобщо гласуване, той претърпя сериозно поражение. Френският философ Люк Фери заяви мрачно: „Това, което ме натъжава, понеже съм демократ по душа, е постоянството, с което народът по време на криза избира неизменно, ако не най-лошите, то онези, които крият от него истината най-умело и в най-голяма степен.“ 

За да се предпазим от този род разочарование, най-простото е изобщо да не взимаме предвид присъдата на избирателите. Европейският съюз, който раздава уроци по демокрация на целия свят, превърна това отричане в свой специалитет. Няма нищо случайно. От тридесет години насам ултралибералите, които водят идеологическото хоро в САЩ и на Стария континент, действително се вдъхновяват от „теорията на обществените решения“ на икономиста Джеймс Бюканън. Тази интелектуална школа, поначало недоверчива към демокрацията, която за нея е тирания на мнозинството, застъпва позицията, че политическите ръководители са склонни да жертват общия интерес (свързан естествено с инициативите на шефовете на големите предприятия), за да удовлетворят „клиентелата“ си и да осигурят преизбирането си. Следователно суверенитетът на тези безотговорни лица трябва да бъде строго ограничен. Именно това е ролята на принудителните механизми, които вдъхновяват в момента европейското изграждане (независимост на централните банки, правилото за 3% бюджетен дефицит, пакт за стабилност), а в САЩ – автоматичното орязване на публичните кредити („бюджетно запориране“).

И все пак човек се пита от какви още действия на управляващите се страхуват либералите, при положение че икономическите и социалните реформи, които последните прилагат, неизменно съвпадат с изискванията на бизнес средите и на финансовите пазари. За сливането на насоките благоприятства прекомерното, екстравагантно наличие по върховете на държавата на представители на най-буржоазните социални категории и лекотата, с която те преминават от държавния в частния сектор. Като се има предвид, че в страна като Китай, където средногодишният доход едва надхвърля 2500 долара, в парламента има осемдесет и трима милиардери, става ясно, че на богатите китайци не им липсват добри адвокати по върховете на държавата. В това отношение американският модел си намери майстора, макар все още (поради липса на избори) Пекин да не раздава за награда така желаните посолства на най-щедрите дарители в предизборната кампания на победилия президент, както е във Вашингтон.

Съглашателствата (и конфликтите на интереси) между управляващите и милиардерите вече прехвърлят границите. Докато беше в Елисейсия дворец, Никола Саркози направи на Катар отстъпки, сред които беше спогодба, освобождаваща емирството от данък върху принадената стойност от недвижими имоти. Сега именно с подкрепата на Доха Саркози възнамерява да се впусне в спекулативните финанси. „Фактът, че е бивш президент, не означава, че трябва да се превърне в монах трапист“, изтъкна бившият му министър на вътрешните работи Клод Геан . Тъй като обетът за бедност не касае и бившите ръководители на изпълнителната власт Тони Блеър, Жан-Люк Деан и Джулиано Амато, британецът съветва „Джей Пи Морган“, белгиецът – „Дексия“, а италианецът – „Дойче банк“. Нима може да се защитава общественото благо, ако се внимава да не бъдат засегнати чуждестранни феодални режими или финансови институции, за които се мисли като за бъдещи бизнес партньори? Във все повече страни това положение засяга последователно двете основни партии, които в очите на народа се превръщат в онова, което писателят Ъптън Синклер нарича „двете крила на една и съща граблива птица“.

Институтът „Демос“ реши да оцени последиците от близостта между управляващите и икономическата олигархия. Преди два месеца той публикува изследване, което разкрива подробно „как господството на богатите и на бизнес средите в политиката възпрепятства социалната мобилност в Америка“.  Отговорът е, че в областта на икономическите и социалните политики, както и на трудовото право, най-облагодетелстваните постигат съгласие по приоритети, различаващи се значително от тези на мнозинството от съгражданите им. Освен това те разполагат с извънмерни средства, за да осъществят стремежите си.

Така например, 78% от американците смятат, че минималната заплата трябва да бъде индексирана в зависимост от разходите на едно семейство, а също така да бъде достатъчна, за да не тъне в бедност този, който я получава. Същото мнение споделят обаче едва 40% от най-заможните данъкоплатци. Те са по-малко благосклонни от останалите граждани към синдикатите и към законите в тяхна полза. Мнозинството от своя страна би желало капиталът да бъде облаган на равнището на труда. То поставя като главен приоритет борбата срещу безработицата (33%), и после срещу дефицитите (15%).

Какъв е резултатът от тези различия в становищата? Минималната работна заплата е загубила 30% от стойността си от 1968 г. насам. Нито един закон обаче (противно на обещанието на кандидата за президент Барак Обама) не облекчи голготата, която трябва да се извърви, за да се създаде синдикат в дадено предприятие. Капиталът продължава да плаща два пъти по-ниски данъци в сравнение с труда (20% срещу 39,6%). И накрая, Конгресът и Белият дом се надпреварват, кой да ореже повече бюджета в една страна, където делът на работещото население в активна възраст е паднал до почти рекордно ниско ниво.

Какво по-добро доказателство за това, че богатите оставят траен отпечатък върху държавата и политическата система? Те гласуват по-често, в по-голяма степен от останалите избиратели финансират предизборните кампании, а най-вече упражняват продължителен натиск върху народните избраници и управляващите. Скокът на неравенството в САЩ се обяснява до голяма степен с изключително ниския процент на облагане на капитала. Ниската данъчна ставка е благодарение на постоянното лобиране в Конгреса. В действителност 71% от тази данъчна тежест се поема от всички данъкоплатци, а е от полза за едва 1% от най-заможните американци.

Отказът от активна политика по заетостта се дължи на същия класов избор, подкрепян също от една олигархична система. През януари 2013 г. безработицата сред американците с поне едно тригодишно висше образование беше едва 3,7%. За сметка за това тя достигна 12% при хората без диплома, които са много по-бедни. И мнението им не се зачита много във Вашингтон. За разлика от позициите на републиканците Шелдън и Мириам Аделсън, съпружеската двойка милиардери, която финансира миналогодишните избори с повече средства, отколкото всички жители на 12 американски щата… „В повечето случаи, заключава изследването на „Демос“,предпочитанията на голямото мнозинство от населението изглежда нямат никакво влияние върху избраната политика.“

Безсилие на националните правителства

ДА ПОДАМ оставка ли искате? Ако е така, кажете ми!“ По този начин кипърският президент Никос Анастасиадис прекъсна Кристин Лагард, генерална директорка на МВФ, когато тя настоя да се затвори незабавно една от най-големите банки на острова, която осигурява много работни места и доходи . Френският министър Беноа Амон изглежда също признава, че суверенитетът (или влиянието) на правителството бил строго ограничен, тъй като „под натиска на германската десница се налага политика на строги икономии, която навсякъде в Европа се изразява в нарастване на безработицата“ .

При прилагането на мерките, които укрепват властта на капитала и рентата (според размера на богатството), правителствата винаги се оправдават с натиска на неживеещи в страната „избиратели“ с неустоима мощ, тоест с „тройката“, с рейтинговите агенции и с финансовите пазари. След като приключи националният изборен график, Брюксел, ЕЦБ и МВФ изпращат на новите управляващи „пътната им карта“, с цел последните да се отрекат от едно или друго предизборно обещание. Дори Уолстрийт джърнъл се развълнува от този факт през февруари т.г.: „Откакто започна кризата преди три години, французите, испанците, ирландците, холандците, португалците, гърците, словенците, словаците и кипърците гласуваха по един или друг начин срещу икономическия модел на еврозоната. Икономическите политики обаче не се промениха след тези изборни превратности. Левицата замени десницата, десницата изгони левицата, дясноцентристите дори победиха категорично комунистите (в Кипър), но държавите продължават да ограничават разходите си и да вдигат данъците. (…) Проблемът, с който се сблъскват новите правителства е, че трябва да действат в рамките на институциите от еврозоната и да следват макроикономическите директиви, определени от Европейската комисия. (…) С други думи, след шумотевицата и страстите около изборите, полето им за икономическо действие е ограничено.“  „Имаме усещането, въздъхва Амон, че лявата или дясната политика дозира различно едни и същи съставки“. 

Висш служител от Европейската комисия след среща между колегите му с ръководството на Държавната хазна на Франция коментира: „Беше невъобразимо. Държаха се като учители, които обясняват на слаб ученик какво трябва да прави. Възхитих се от директора на Държавната хазна, който запази спокойствие“ . Случката напомня за съдбата на Етиопия или Индонезия по времето, когато ръководителите на тези държави бяха превърнати в изпълнители на наказанията, наложени на страните им от МВФ . Ситуация, в каквато днес е изпаднала Европа. През януари 2012 г. Комисията в Брюксел застави гръцкото правителство да ореже близо 2 милиарда евро от публичните разходи на страната. В срок от пет дни и с глоба при неизпълнение.

За сметка на това, никаква санкция не заплашва президента на Азербайджан, бившия министър на финансите на Монголия, министър-председателя на Грузия, съпругата на руския вицепремиер или сина на бившия колумбийски президент. Въпреки това, всички те изнесоха част от богатството си – придобито неправомерно или просто откраднато – в страни, представляващи данъчен рай. Като например британските Вирджински острови, където има двадесет пъти повече регистрирани дружества, отколкото жители. Или Каймановите острови, на които има толкова хедж фондове („спекулативни фондове“), колкото в САЩ. Да не забравяме Швейцария, Австрия и Люксембург в сърцето на Европа. Благодарение на тях Старият континент създава взривоопасен коктейл от политика на жестоки бюджетни икономии и консултантски кабинети, специализирани в избягване на данъчното облагане.

Не всички се оплакват от тази пропускливост на границите. Собственик на мултинационална компания за луксозни стоки и втори по богатство в света, Бернар Арно един ден дори изрази задоволството си от факта, че демократичните правителства са загубили влияние: „Предприятията, най-вече международните, разполагат с все по-големи средства и в Европа имат капацитет да накарат държавите да си съперничат (…) Реалното влияние на политиците над икономическия живот в дадена страна е все по-ограничено. За щастие.“ 

За сметка на това натискът върху държавите нараства. И се упражнява едновременно чрез страните кредитори, ЕЦБ, МВФ, надзора на рейтинговите агенции и финансовите пазари. Жан-Пиер Жуйе, настоящ председател на Държавната инвестиционна банка, призна преди две години, че в Италия тези институции „са оказали натиск върху демократичния процес. Това е третото правителство, което пада по тяхна инициатива заради прекомерния дълг. (…) Ръстът на лихвите по италианския дълг беше бюлетината на пазарите. (…) В даден момент хората ще се надигнат срещу тази фактическа диктатура.

„Фактическата диктатура“ обаче може да разчита на големите медии, които ще измислят теми за отклоняване на вниманието. Така ще забавят и после ще възпират колективните бунтове с теми, които превръщат в личностни, тоест деполитизират най-фрапиращите скандали. Ще бъдат необходими продължителни усилия за политическото образоване на народа, за да се разкрие какво се крои, какви механизми позволиха богатствата и властта да бъдат присвоени от едно малцинство, което контролира едновременно пазарите и държавите. Това ще припомни, че правителствата престават да са легитимни, ако позволят социалните неравенства да се задълбочат, ако спомагат за отслабването на политическата демокрация, ако приемат националният суверенитет да бъде поставен под опека.

Всеки ден има протести – по улиците, в предприятията, чрез избирателните урни, които показват отново и отново, че народите отхвърлят нелегитимните правителства. Въпреки мащаба на кризата, протестиращите търсят алтернативни решения, наполовина убедени, че такива не съществуват или че за тях ще трябва да се заплати висока цена. Това поражда едно отчаяно ожесточение. Ето защо трябва спешно да се намери изход от ситуацията.

LE MONDE DIPLOMATIQUE

image Превод Павлина Колева




Гласувай:
19



Следващ постинг
Предишен постинг

1. mt46 - Националните интереси трябва да са приоритет...
11.07.2013 13:31
ДА ПОДАМ оставка ли искате? Ако е така, кажете ми!“ По този начин кипърският президент Никос Анастасиадис прекъсна Кристин Лагард, генерална директорка на МВФ, когато тя настоя да се затвори незабавно една от най-големите банки на острова, която осигурява много работни места и доходи . Френският министър Беноа Амон изглежда също признава, че суверенитетът (или влиянието) на правителството бил строго ограничен, тъй като „под натиска на германската десница се налага политика на строги икономии, която навсякъде в Европа се изразява в нарастване на безработицата“ .

В противен случай излиза, че ЕС е диктатор, подобен на бившия СССР...
цитирай
2. freeoldmen - На мен по- голямо впечатление ми ...
11.07.2013 14:51
На мен по- голямо впечатление ми прави този извод: „В повечето случаи, заключава изследването на „Демос“,предпочитанията на голямото мнозинство от населението изглежда нямат никакво влияние върху избраната политика.“
Какви доказателства още да търсим, че демокрацията в днешният вид е само куха фраза.
цитирай
3. mt46 - Така е,
12.07.2013 00:39
защото шепа /само/избраници представляват мнозинството, но не работят за него, а за себе си. Затова съм за пряка демокрация, не искам Сулю и Пулю да ме представляват в НС...
цитирай
4. zaw12929 - цЕНЕН ААНАЛИЗ, В КРАЙНА СМЕТКА. . . ...
12.07.2013 20:07
цЕНЕН ААНАЛИЗ , В КРАЙНА СМЕТКА ... НОВА КОЛОНИАЛНА СИСТЕМА
цитирай
5. mileidi46 - !! Страхотни анализи!
13.07.2013 13:14
макар че zaw12929 мисли,че е нова колониална система,аз мисля,че е много стара,само се променя и подновява според епохата и според изискванията на интелектуално променящо се съзнание на света ,според манталитета на народа на определена държава!
И не е далеч от акъла,не се изисква голям интелектуален потенциал и ,,най-простият " да си даде сметка,че НЯКОЙ системно контролира ,регулира и РЪКОВОДИ процеса!
ДЕМОКРАЦИЯ ще има толкова,колкото имаше СОЦИАЛИЗЪМ и КОМУНИЗЪМ!!
Само дето кастрираха окончанието,,ЗЪМ" от мъжки род ,и му ,,присадиха" женски...,,ЦИЯ"!!
На италиански циа означава-леля!
Просто силна кръвна връзка...
Метафорично,както цинично казват сърбите:)
,,исти курац-$-друго пакованье"!
Същото,само че в друга опаковка..(превод)Поздрави!
цитирай
6. freeoldmen - Нямаше нужда от превод. :)
13.07.2013 14:32
Единствената надежда е в това: "Ще бъдат необходими продължителни усилия за политическото образоване на народа, за да се разкрие какво се крои, какви механизми позволиха богатствата и властта да бъдат присвоени от едно малцинство, което контролира едновременно пазарите и държавите."
Затова, както виждаме, основната атака е точно срещу образованието.
цитирай
7. lovertosimplicity - "Затова, както виждаме, основната атака е точно срещу образованието."
14.07.2013 22:44
Евала, Колега!
И за поста - и за коментарите.
Няма да се впускам да коментирам.
Това е достатъчно.

Поздрави!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: freeoldmen
Категория: Политика
Прочетен: 2463402
Постинги: 440
Коментари: 8039
Гласове: 12273
Календар
«  Февруари, 2023  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728